Text Size

Докога в живота на западния човек, темата за смъртта ще бъде табу?

Докога в живота на западния човек, темата за смъртта ще бъде табу?

За загубите, скръбта и смъртта.....

Смъртта винаги идва в живота ни!

Можем да се преструваме,че не съществува или да се страхуваме от появата и, но тя е част от естествения развой на живота. Приемането и, разговорите свързани с нея, помагат пътя на скръбта да бъде извървян по-леко.

..."Отричането не решава проблемът със загубата.

Този който си е отишъл е избрал точното време и място, НЕЗАВИСИМО ОТ ЖЕЛАНИЯТА НИ!

Ние чертаем схемата на света, който обитаваме,"карата" на територията.Тази "карата" е единствено наша, това е представата, която сме изградили за реалността. В много случаи тя е деформирана от предрасъдъците ни. Планът, който е в главите ни ще ни ръководи при преодоляване на загубите. Как да бъде съставен за да се справим с тях, зависи от убежденията ни.

Важно е да не се вкопчваме, чрез скръбта в онова, което вече го няма. Да сме готови да го пуснем, щом реши да напусне живота ни. Отиде ли си се появява страданието чрез скръбта. Никой не може да извърви пътят на сълзите вместо нас.Страданието чрез скръбта  може да ни доведе до застой, то е гръмогласно, стреми се да остане и се нуждае от свидетели.

Затова опитваите да не се задържате в него прекалено дълго. Разрешете си да продължите напред. Скръбта е преломен и мъчителен процес на преработване на загубата, чиято цел е да хармонизира и адаптира вътрешното и външното ни състояние към нова реалност. Преодоляването на загубата е част от изпитанията на живота. Да се научим да бъдем гъвкави, да не се прикрепяме. Забелязвали ли сте че, в момента в който решим да не се вкопчваме, нещата към които се стремим, просто се случват.

Скръбта си е отишла, когато човек е способен да мисли и говори за този който си е отишъл без силна болка.

Смъртта е реалност, която ни придружава през целия ни живот. Животът тук на земята има начало и край. Край чрез смъртта, това е естествен развой, но за западния човек е много трудно да се отнася към смъртта, като нещо нормално.

За смъртта трябва открито да се говори. Трябва да повдигаме темата и да разговаряме за тази реалност помежду си, с децата си, преди да се сблъскали с нея.

Професионалната психотерапия включва преодоляването на съпротивата на индивида да преживее скръбта, трябва да се помогне на скърбящия да приеме  необратимостта на загубата и да си представи живота след като извърви пътя на страданието.  "

Из "Пътят на сълзите"

Хорхе Букай

 

Ролята и Избора или Изборът и Ролята

Ролята и Избора или Изборът и Ролята

Станфордски затворнически експеримент

Имаш право на избор ИЛИ си подчинен на илюзорна  идеология, оправдаваща действията ти и поддържана от социума?

Станфордският затворническси експеримент е известен психологически експеримент, който е проведен през 1971 г. от американския психолог Филип Зимбардо. Целта му е да изследва реакциите на човека в състояние на ограничена свобода, в условията на затворнически живот и на влиянието на наложената социална роля върху поведението.

Негативното обкръжение, което избира Зимбардо, за да провери идеите си, е затвор. Той превръща мазето на факултета по психология на Станфордския университет в подземна тъмница, като поставя врати като на затвор на трите кабинета там, а в „килиите“ не оставя нищо друго, освен по 3 легла. Малка тъмна стаичка, наречена „дупката“ определя за място за наказание на „затворниците“.

Участниците в експеримента са студенти, събрани по обява. 24 от тях са подбрани от Зимбардо след тест, който да отсее хора с евентуални психични отклонения. Те получават по 15 долара на ден, след като на случаен принцип са разпределени да бъдат „пазачи“ или „затворници“. Студентите са „арестувани“ с доброволното съдействие на местната полиция (по молба на Зимбардо за експеримента и за по-голяма достоверност) и отведени под конвой в „затвора“.

Всички „пазачи“ трябва да носят униформи и сребристи отразителни слънчеви очила. По този начин не се виждат очите им. Така, смята Зимбардо, се губи част от „човешкото“ в тях, от това, което ги прави „хора“. Неговата цел е да създаде усещането за сила, тъй като – смята той – пазачите са хора с власт над другите, в този случай – над затворниците.

Освен, че провежда експеримента, Зимбардо влиза в ролята на шеф на затвора. Неговата инструкция на пазачите е да поддържат реда и законността и, ако някой затворник избяга, това ще постави край на експеримента. На „пазачите“ той не позволява да използват сила, но да намират всякакви други начили да създават усещането на страх и контрол над живота им. Самите „затворници“ са вкарани в подземието с вързани очи, за да бъдат объркани. Там биват съблечени и обезпаразитени. Още в този момент Зимбардо отчита, че „пазачите“ започват да се подиграват и да унижават „затворниците“, което той определя като „начало на процеса на деградация“, който се наблюдава – според него – не само в затворите, но и в много казарми.

На сутринта след първата нощ в „затвора“ няколко от „затворниците“ организират бунт, като се барикадират в килията си. Според Зимбардо, това е „бунт срещу статуса“, срещу анонимността и срещу това, да следват заповеди от другите студенти. За наказание, водачът на бунта е вкаран в „дупката“, а „пазачите“ се озлобяват срещу другите „затворници“. По-късно Зимбардо отчита, че това се е случило, защото са били обиждани лично – обидите са били насочени не срещу ролята (в случая „надзирател“ изобщо), а срещу конкретните индивиди, които са я изпълнявали. Това ги кара още същата нощ да започнат издевателства над „затворниците“.

Когато бива освободен, предводителят на бунта отива при Зимбардо и иска да прекъсне участието си в експеримента. Зимбардо приема, но му предлага и алтернатива – да се върне обратно с уговорката, че „надзирателите“ няма да го тормозят повече, но в замяна той трябва да стане доносник и да докладва на самия Зимбардо какво споделят останалите „затворници“. Той приема и се връща обратно, но започва да симулира тежко душевно разстройство. По този начин, отчита Зимбардо, той запазва достойнството си пред останалите, които биха го сметнали за страхливец, който се отказва от участие в експеримента, като „прехвърля топката“ у учения, който трябва да го освободи заради заболяването му. Въпреки че осъзнава хитростта, Зимбардо освобождава участника. Сред останалите затворници, обаче, тръгва слух, че освободеният ще се върне със свои приятели, които да разбият подземието и да ги освободят. Това кара учения да разтури „затвора“ и всички са преместени в друга част на сградата.

След като слухът за освобождаване не се сбъдва и „пазачите“ трябва да изградят „затвора“ наново, те се озлобяват още повече на „затворниците“, което кара още един от тях да обяви бунт, като се барикадира сам в килията си. След време моли Зимбардо да бъде изваден от експеримента. „Пазачите“ подлагат на още по-засилен тормоз останалите „затворници“ и ги карат да обиждат самия бунтовник, като го обвиняват, че проваля експеримента. Той изпада в паника и отказва да си тръгне, за да не го мислят другите за саботьор. След терапевтичен разговор със Зимбардо, той все пак си тръгва, а на негово място е повикан друг студент от списъка с резерви.

Допълнително вкараният в експеримента участник, обаче, обявява гладна стачка. За назидание, и той е вкаран в „дупката“, а другите „затворници“ биват карани от „охраната“ да го обиждат. Това, което отчита Зимбардо е, че те не го правят против волята си, а напротив – за тях той се превръща в човек, който им създава проблеми с „управата на затвора“ и гневът им срещу него е напълно истински.

Друг факт, който отчита Зимбардо е, че част от „пазачите“, които се държат добре със „затворниците“ и принципно не подкрепят издевателствата, на които другите ги подлагат, по никакъв начин не им се противопоставят, а дори още повече – когато някой от садистичните „надзиратели“ започне да тормози „затворниците“, те гледат да си намерят някакво друго занимание или отиват да купят храна. Тази „пасивна подкрепа“ кара садистичните да стават все по-изобретателни в начините си да тормозят „осъдените“.

На края на петия ден 4 затворника са се отказали и са били освободени, новопостъпилият гладува втори ден, а до предварително планирания край на експеримента остават още 9 дни.

На следващия ден Зимбардо слага край на експеримента. Резултатите от него се използват, за да покажат податливостта и покорността на хората спрямо оправдаваща действията им идеология, поддържана от обществото и държавата, както и за илюстрация към теорията за когнитивния дисонансъстояние, характерно със сблъсък в съзнанието на индивида между неговите знания, убеждение, нагласи и новопостъпила от околната среда информация, която им противоречи. Теорията е изградена върху допускането, че човек е мотивиран да поддържа съгласуваност или консонанс между двойки релевантни когниции. Понятието когниция се отнася до всяко познание или убеждение за себе си, за поведението или средата) и влиянието на властта и авторитета.

Особености:

1. Вживяването в ролите става много бързо.

2. Освен индивидуалните различия в степента на емоционална отзивчивост поведението на хората зависи МНОГО от тяхното собствено определение за ситуацията, в която са се оказали. Човек се ръководи или от вътрешен морален принцип или от логиката на ситуацията.

3. Когато затворниците започват да изпадат в сривове, се оказва, че различните ситуации могат да оказват силното влияние върху хората. АКО ПОСТЪПКИТЕ ВИНАГИ СЕ ИЗВЪРШВАТ В КОНКРЕТНА СИТУАЦИЯ (липсва абстрактност), ДЕЙСТВИЯТА ЗАВИСЯТ ОТ ТОВА КАК НИЕ САМИТЕ ЩЕ СЕ ОПРЕДЕЛИМ В ТАЗИ СИТУАЦИЯ .

4. „Изводът е, че  човешката природа, не винаги е под контрола на това, което сме приели да наричаме свободно волеизявление. Повечето от нас могат да бъдат тласнати към такова поведение, което съвършено противоречи на личната ни представа за нас самите“, заключва ученият.

В синхрон с танца на Вселената

Разкрийте заговора на невероятностите


Всяко събитие има определен шанс или вероятност да се случи,тогава когато минава като мисъл през съзнанието ни. Ние увеличаваме или намаляваме вероятността да се случи чрез действията си. Много от тях обаче се определят и от кармичната ни обремененост-онези интерпретаций на минали събития и взаимоотношения, които формират и въздействат върху спомените и желанията в живота ни. Например, ако сме имали предишно изживяване на късмет, вероятността да си купим лотариен билет е голяма, но ако никога не сме печелили нищо, се чувстваме победени още преди да сме го купили или никога не бихме купили.
Следователно за да променим своя живот, трябва да се освободим от настоящата кармична обусловеност. Трябва да променим интерпретирането на онова, което се случва в живота ни. Трябва да трансформираме себе си в личността, при която възможността да се случат значими, големи неща се увеличава. Тази промяна започва от нивото на душата.Душата придава смисъл на събитията. Тя предприема действия, като повлиява на разума ни. За всяко действие съществува спомен, интерпретация. Смисълът, изживяването, интерпретацията, споменът, желанието са тясно свързани чрез кармичния цикъл.


Ние свикваме с определена рутина на извършване на нещата и продължаваме с този модел по навик, защото е удобен. За да променим живота си ,трябва да открием начин  да разчупим модела. Как ? Най-добрият начин е да следим знаците за нови вероятности,а тези знаци идват при нас под формата на съвпадения.Последните са послания от нелокализирания свят. По своята природа познатото е навик от минала обусловеност,творчеството и свободата съществуват в непознатото или всичко онова ,което разчупва амплитудата на вероятността,определена от кармата. Затова е важно да търсим и откриваме съвпадения.По дефиниция съвпадението е изживяване на синхроничност. То идва от нелокализирания свят и въздейства върху нашия свят по непредсказуем начин. Трябва да го следим внимателно и след това да предприемем действие. Целта е да надхвърлим модела на вероятност и да изживеем истинска свобода.Ето ,защо е важно да не пренебрегваме съвпадението,а да видим какво ни е подготвила вселената.Ако им обръщаме внимание ще открием,че се увеличават,създавайки изобилие от възможности. Това е тайната на синхроничната съдба. Когато сме овладели сихроничната съдба, когато сме се научили да синхронизираме своя живот със самата Вселена,  ние танцуваме космически танц.